Автор: Тоник Алексиев
поредица "Фантастични приключения" / разкази и пътеписи /
Съществата комуникираха с мимики и знаци. Бяха започнали да се обръщат един към друг с кратка поредица от гърлени звуци, та неговото име звучеше като ТОР, а на жената ХАНА. Гордееха се, когато им подвикваха така. Човекът не подозираше, че може да се пише, но умееше чрез драскане с въглен да изрази някои свои вълнения и това му доставяше особено удоволствие. С усърдие се опитваше да изобрази на една стена в пещерата как замалко не загина в лапите на динозавър - в последната секунда преди да го докопа, звярът падна в предварително изкопания и умело покрит трап. Разбира се, не можеше да знае, че така ще наричат тези животни в бъдещето, дори не си представяше такова понятие.
Отдавна на Земята властваха гущерите и като че от ден на ден ставаха по-хитри и нагли. Човеците бяха по-малко и макар и умни, шансовете им намаляваха от година на година. Гадините ги изтласкваха във високите и скалисти местности, а там условията бяха сурови и препитанието трудно. Още не опитомяваха домашни животни, иначе Тор би се изразил: „А бе, кучешки живот”.
Откъм входа на пещерата Хана и няколко други жени запищяха и той с явно съжаление остави заниманието си. Бе притъмняло, гущерите не ходеха по тъмно на лов, не можеше да е и друго племе. Инстинктивно все пак грабна копието.
От високо се спускаше невиждано животно. Голямо, кръгло, непрекъснато издавайки звуци и изпускайки пламъци. Тор погледна към другите, те обаче зяпаха нагоре. Над цялата равнина грееше странна звезда. Бе прекалено огромна за представите им, покриваше цялото небе. Толкова могъщество на едно място ги парализира.
По-малкото същество допря повърхността, пламъците изчезнаха, останаха няколко бляскави светлини. Подобно на тези от небето, когато времето е лошо и гърми. Но никога досега не бяха слизали толкова близо. Съществото идваше за тях, сигурно бе гладно. Войните се спогледаха и отпуснаха копията на земята.
Голямото животно отвори корема си и от там по сребриста лента заслизаха две малки. На Тор му заприличаха на хора, но по-ниски и по-дебели. Личаха крайници, а на мястото на главата имаше нещо кръгло без подробности.
В следващия миг едновременно се случиха куп неща. Отстрани, сякаш от нищото изникна дузина велоцираптори. От високото племето гледаше безучастно. Всичко бе решено.
Изненадващо малките хора насочиха тънки блестящи светещи нишки и разполовиха гущерите. Тор и останалите панически се проснаха на земята. Дори не можеха да изразят обзелия ги ужас. Постепенно мозъкът им се изпълни с доброта, идваща от кацналото животно. Мъгла запълзя наоколо и след секунди всички от племето спяха.
* * *
Вече свикваха с обичайните процедури, но все още се държаха неловко сред обстановката на космическия кораб. Не бе шега – от първобитния строй да прескочиш в бъдещето и да не ти пука. Но се справяха изненадващо – шансът им бе, че още не познаваха предразсъдъците и доброто възпитание. Шокираше ги гледката през илюминаторите – все още не вярваха, че бяха живели на това недостатъчно голямо и бавно отдалечаващо се кълбо. Но се оказаха схватливи и поумняваха с часове, пък и имаха гениални учители, та като наближиха Марс, нещата си бяха дошли на мястото. Все още не разбираха как точно чрез контролирани ядрени взривове ще бъдат премахнати омразните влечуги и как ще им помогнат генетичните намеси за преодоляване на остатъчната радиация, но отлично разбраха, че когато ги върнат обратно, ще бъдат истинските господари на Земята.
Животът на новата планета бе зашеметяващ, но и те се оказаха отлични ученици. Все още божествени им се струваха мимикрията, левитацията, телепатията и куп други качества на новите им покровители, но пък съвсем естествено навлязоха в техниката и приложните науки. Невижданите възможности биха довели до стрес по-лабилни същества, но явно бяха направени от добър материал. Какъв точно – по този въпрос боговете мълчаха.
Природата отчасти наподобяваше тази, сред която доскоро бяха живели, но нещо тревожно се носеше във въздуха и като че пришпорваше всички. Небето не бе синьо като земното, по-скоро им изглеждаше като полупрозрачен похлупак с фин млечен цвят. И зеленото бе бледо. Всичко навяваше чувство на обреченост и меланхолия. До края не си изясниха дали това бе родният дом на пришълците или само временна база и това бе другото нещо, във връзка с което не получаваха задоволителни отговори. Възприеха го като даденост – не им се полагаше да знаят.
Полека-лека новият живот започна да им харесва. Не се налагаше всекидневната борба за оцеляване и всичко бе прекрасно. Вече не можеха да си представят как бяха се хранили без елементарни прибори, защо никога не бяха се и замисляли за топли дрехи и обувки, за удобството на техническите пособия, за необятността и могъществото на Вселената.
Въпросът, който учителите им винаги избягваха да коментират и предизвикваше в тях иронични усмивки, бе този за оръжията. Намираха за странна особената любознателност на Тор и останалите във връзка с материята. Лаконичността им винаги свършваше с извода: „Точно за това не се притеснявайте, когато спрете да мислите, лесно ще намерите начин да се самоунищожите”.
В личен план Тор доста напредна. И в пещерата изпъкваше като лидер, но вече осезаемо се открояваше над останалите и с някои свои съждения караше боговете доволно да клатят глави. Природната му интелигентност ги изненадваше и бе причина често да го подлагат на всякакви изследвания. Имаше усещане, че му „бъркат” в тялото и като че не се изненада, че Хана бързо забременя. Впрочем бременни се оказаха и почти всички жени, които преминаваха някакви специални курсове.
Мина доста време преди да се разнесе новината, че ще поемат обратно към дома. Ентусиазъм липсваше - тук бе прекалено хубаво, за да тъжат за едно минало, обвито в позабравена лепкава отвратителна мъгла. Когато ги събраха в огромната зала, Тор и останалите отначало просто не знаеха какво да мислят за това, което чуват. А то накратко се състоеше в следното:
„За всяко развитие най-пагубно е сигурността, защото води до леност, а от там - до загниване и гибел. Когато лишаваш някого от болката и сълзите при преодоляване на предизвикателствата, го правиш слаб и му отнемаш най-великата радост – тази от победата. Тогава няма път напред”. Условията вече позволявали да бъдат върнати на родната планета. Да се докажат като господстващия вид. Новото общество получава и официално наименование: Атлантида.
Името изненадващо хареса на всички.
* * *
Главният жрец Тор крачеше замислен по огромния, покрит с разноцветни гладки плочи площад. Напоследък империята се тресеше и в преносния, и в буквалния смисъл. Непрекъснато се подклаждаха брожения сред племената на сушата от двете страни на Атлантика. Научиха ги да отглеждат растения, да опитомяват животни, да овладеят различни занаяти. Най-изявените местни представители издигнаха за жреци и ги обучиха в геометрия, строителство и наблюдение на небесните тела. Изградиха цивилизацията на планетата. А какво получаваха в замяна? Черна неблагодарност. Тор срита навиращата се в краката му хрътка и отново потъна в размисли. Да, понякога в народният фолклор има известна доза истина – „храни куче, да те лае” – колко точно са успели да го дефинират низшите. Дори без да летят между звездите. Заслужава да се поразсъждава върху това.
Ами зачестилите земетресения? Бе свързано с гравитацията, това си го спомни със сигурност. При пребиваването на Марс подробно му обясниха взаимосвързаното движението на всички планети в системата на звездата им и как определена подредба би предизвикала непоправим катаклизъм, но тогава всичко му се струваше доста неопределено и теоретично. Вече не мислеше така. Боговете бяха обещали да се върнат и помогнат, бяха построили специални устройства, пръснати по земята. Но той не знаеше нито къде, нита как се използват. Определеният срок мина, лъчът от кристала в небесната библиотека докосна златното огледало и отлетя в пространството, а те се бавеха... Но да, библиотеката, та нали в тайно отделение бяха оставили указания. Къде му беше акълът през всичкото време? Тор почти затича. Разхождащите се атланти загледаха подире му с недоумение.
Изпита ужас, когато не успя да си спомни механизма на отварянето. Бе се отчаял, когато накрая намери тайния бутон и натисна. Една плоча се отмести и откри неголяма ниша, в която лежеше свитък папирус, обвързан със златна нишка. С известна доза припряност я издърпа и го разгърна. Потта от челото щипеше очите и капеше върху листа.
„... затова няма да дойдем. Трябва сами да тръгнете по своя път и да извоювате правото си на съществуване. Защото мисълта, че винаги сте зависили от друг, накрая ще Ви погуби. Все някога ще го оцените...”
Трусът бе унищожителен. Но Земята и много от хората оцеляха.
Автор: Тоник Алексиев
поредица "Фантастични приключения" / разкази и пътеписи /
Коментари
Публикуване на коментар